
Архив на новините от 2008 година:
24 декември 2008 г.
Отвъд видимото
Володя Стоянов чул духове в планината
От години на тази страница излизат материали за различни паранормални явления, учители, ясновидци, религии, духовни школи и практики. Тази тема - за скритото и загадъчното в нас и около нас - е стара колкото света, но е винаги актуална и завладява и днес все повече хора.
През последното десетилетие езотеричната литература бележи бум не само у нас. Може би именно книгите на такава тематика провокират интереса на мнозина към окултното и вече много сред известните споделят, че езотериката ги влече. Едни са настроени по-умозрително, други са се отдали на практики за самоусъвършенстване, а трети просто проявяват любопитство. Повечето имат своя гледна точка и са готови да я споделят. В рубриката "Отвъд видимото" ще ви срещаме с обичани от вас личности, които ще разказват за своите нетрадиционни възгледи и преживявания. В този брой участва Володя Стоянов. Ето какво сподели той.
За вярата
Бог можеш да усетиш само с душата си. Аз от детските си години съм закърмен с вяра. Тайните на Сътворението, които ни се разкриват прeз годините на нашето земно съществуване, са непосилни за песимистите. Човек без вяра оскотява. Дядо ми Стоян, вечна му памет, казваше: "Пази, Боже от човек без вяра." А този, който прави лошо, той е излязъл от вярата си. Изгонването на Адам и Ева също е заради съмнения, заменили вярата във вечното.
Има разлика между вярващ и религиозен човек. Вярващият е свободен духом и изпитва благодат при всяко добро дело, радва се на щастието на ближния и се осланя на Бога по всяко време. Религиозният спазва ревностно общоприети канони и зачита като водеща само своята религия. По този начин се капсуловат цели общности и народи и често се стига до сблъсъци и войни, защото не могат да си "поделят" Бог. А всички сме Негови чеда.
Моята баба Божия и дядо ми Стоян бяха вярващи и нас, внуците, ни възпитаха да правим добро, а пък Господ си знаел кому как да отреди. Помня, че на рождество Христово дядо обуваше пазените за черква черни кожени обувки, обуваше шаячни панталони и вълнено кафяво палто и заедно с баба отиваха да запалят свещ и да се помолят на Бог за здравето на целия ни род. Дядо живя 91 години, а баба - 93. Според мен доживяха тези години заради вярата си.
Срещата с Бог
Аз съм щастлив, че "срещнах" Бог още в детството си. Живеехме в Петрич. Бях трети клас, един ден, докато играех на двора, попитах баба ми дали има Бог. И ако има, питах я как е позволил на хората да стигнат до луната. Баба ми отговори, че никой не е видял тази сила - Бог, но я има, така знаем от поколения назад. След този разговор попаднах в тежък период. Счупих си три пъти лявата ръка, два пъти дясната. Един ден отидох в моята индианска колиба, покрита с папрат, и паднах за първи път на колене да се помоля на Бога. Със сълзи го молех да ми прости за незнанието.
Днес знам, че Бог е любящ и всеопрощващ. Моят Бог е Исус Христос - този, който е дръзнал да покаже на човечеството, че пътя е един - любов, любов и пак любов. Дръзнал е срещу насилието и човешкото безумие като се е обърнал към Отеца с молитвата: "Боже, прости им те не знаят какво правят." За мен Бог е любов и песен и в творчеството си го възпявам.
Книгите
Има книги, които събуждат заложения у човека стремеж да търси божественото. За мен такива бяха книгите на Димитър Талев, на Вазов, на бунтарят-поет Ботев, на учителя Дънов, "Панчатантра" - индийска книга на мъдростта, "Сътворението" на Гор Видал, "Алхимикът" на Паулу Коелю. И не на последно място искам да цитирам книгите на съвременния духовен водач на българите - Ваклуш Толев.
За прераждането
Вярвам в живота след смъртта. Защото душата е онова божествено зрънце, което идва в материалното ни тяло и си отива, но не умира. Прераждането е възможно, като имаме предвид повтарящите се цикли в сътворението на този свят до появата на живот на някоя планета като земята. Християнството, както и другите религии, също претърпяват бавна еволюция, отърсвайки се от някои ортодоксални догми, които спъват всеобщото усещане за свобода.
Аз например имах спомен от предишния си живот. В първите си три години - след това "споменът" се разми с реалния свят, в който живея. Помня, че посочвах звезда на Изток и казвах, че идвам оттам. Три пъти сънувах един и същи сън и го разказвах на баба Божия. Адаптацията на душата към новия живот се превръща в блед спомен, но там, в началото, винаги има минало. И в края ще има начало. И в следващия си живот искам да ми пее душата - от това по-хубаво няма. В света на изкуството човек усеща свободата. Искам пак да пиша песни за човека и да пея за любовта и човещината.
Съдбата
Съдбата е написана. Не проявявам инфантилен интерес към бъдещето, което да ми пророкуват разни гадателки. Признавам единствено леля Ванга - водил съм хора при нея, но за себе си не съм я питал. Имах щастието да седя до нея на една сватба и заедно да пеем - беше през 1986 г., пяхме "Слушай, как шумат буките". Леля Ванга спаси дъщеря ми Гергана, за което вечно ще съм й благодарен. Понякога ясновидци и мъдреци могат да вършат чудеса.
Не съм привърженик на духовните практики, но не ги отричам. Аз чета непрекъснато, обичам да размишлявам над вечните въпроси. Когато седна на маса с непознат, по погледа му усещам, от първите му две изречения, що за човек е - дали е свободен духом или роб на притчи. Нямам проблем да разговарям с хората - знам как да си говоря и с орача, и с папата. И не ме интересува кой как възприема моята философия. За мен луд е онзи, който вярва, че може да определя живота на ближния си. Шарен е светът, хората са всякакви, имат различни представи за вярата, за щастието.
Странна история
През 1976 г. се прибрах в Петрич за лятната ваканция. Беше много гореща нощ, пълнолуние. По традиция аз и близките ми пием само изворна вода. Тя извира на 500 метра от бащината ми къща, в планината Беласица. Тръгнах към чешмата с живата вода, гонен от жажда, а беше късно - наближаваше полунощ. Единствено луната осветяваше горската пътека. Стигнах чешмата и поставих термоса да се пълни и докато се наслаждавах на лунната пътека, дочух писъци на жени и плач на малки деца. Сепнах се - по това време? Тръгнах инстинктивно нагоре към гората, изминах стотина метра, но за мое очудване писъците се отдалечаваха. Разбрах, че имам "среща" с непосилни за моите представи до този момент същества - духове. Бавно се обърнах и спокойно заслизах към чешмата. Изведнъж почувствах, че косата ми се изправя - духовете-писъци ме преследваха. Така - до появата на първите светлини на града. Бог ми е свидетел за това изпитание. А който не вярва, му пожелавам да му се случи без да бяга и да успее да запази самообладание като мен.
На сутринта попитах баба Божия за случилото се и тя ми рече: "Родените в събота като теб могат да чуват духове, да го знаеш. На това място в дерето през турското робство са били запалени живи много жени и деца. Техните духове нямат мира и ако си вървял докрай подире им, те щяха да те примамят на някоя от високите скали и от там - да те блъснат към пропастта. Теб, чедо Господ те пази." И се разплака. За мнозина това ще прозвучи нереалистично, но е самата истина. В живота чудеса се случват. Ако имаме търпение и вяра, очи и уши да ги видим и чуем, ще ги преживеем. И ще станем по-добри.
Жени КОСТАДИНОВА
Володя Стоянов не крие вярата си в Бога и в чудесата. И дъщерите си учи да имат вяра и да са добри хора.






Веселбата започна от 20:00 часа и завърши след 2:00 след полунощ. Интересно бе включването в танците на група от Република Сърбия, посетила града. Българи и сърби играха хоро на песента “Пет века”. В огромния репертоар от авторски и стари български народни песни от македонския край, Володя Стоянов представи част от новите си песни , които ще бъдат издадени в следващия албум. Впечатляващо бе представянето на двеста годишни песни, направени по негов вариант, с което показа чувството си на дълг и отговорност да пренасяме от поколение на поколение българското.Монтанската чета отдава заслужената признателност и благодарност за достойните дела на великия българин - Володя Стоянов, който развива и утвърждава българските ценности, идеали, култура.
Вълнуваща бе срещата на старата римска крепост с ученици от I –во основно училище “Св.Св. Кирил и Методий”. Воеводата бе любезен да изрази впечатлението си от гр. Монтана в интервю /вж. клипове/филми и интервюта или тук

виж: клипове / клипове на песни - тук










19 юни 2008 г. : 11:00 ч. - “ДОБРОДЕТЕЛНА БЪЛГАРИЯ” - поради голям зрителски интерес отново с песните на Воеводата -Володя Стоянов .

29 май 2008 г. : 11:00 ч. - “ДОБРОДЕТЕЛНА БЪЛГАРИЯ” - филм-интервю с песни за благотворителността на Володя Стоянов – Воеводата в Америкаи България.

Режисьор: МАРГАРИТА ПОЛЕЖАНОВА
Оператори: Ф.СУРГОВ, К. ИВАНОВ



05 март 2008 г. : Разговора води Кристина Добрева в-к ПЕНСИОНЕРИ
Да пребъде майка България!
Гостува ни певецът Володя Стоянов
- Г-н Стоянов, вие сте един от уважаваните и обичани певци в България. Вашият вълнуващ глас достига до сърцето на всеки. Кой ви насочи към тази професия?
- Да пееш е призвание. Човек по инстинкта на природата се насочва натам, където го тегли умилението. Именно умилението е най-чистата любов, която може да даде човешкото светоусещане. От малък го усещах при вечерните сбирки с моя дядо Стоян, баба Божия, чичовците ми - всички те пееха. Само сърцето, което люби, не пита, а пее от любов.
- От кого сте наследил таланта си?
- В нашия род баба ми и дядо ми пееха най-добре. Може би талантът, за който твърдите, съм го наследил от тях. Дядо ми се славеше като борец и е надвивал най-добрите турски пехливани. Той е прототип на Стоян Глауша на Димитър Талев и е бил бежанец от Егейска Македония.
- Какви са първите ви спомени от прохождането в професията?
- Когато бях в казармата, имаше подбор между 700 млади граничари и ме избраха да бъда певец на група от пет човека. Свирехме в граничния отряд на Драгоман и изпълнявахме песни, които предизвикваха голяма еуфория сред всички войници. Тогава проф. Марков от Българската държавна консерватория даде задача на всички гранични оркестри да се състезават в класация за авторска песен. По това време аз вече имах три такива и с една от тях групата ми спечели първо място. Проф.Марков ме покани в София да кандидатствам в консерваторията в естраден отдел. И след като се уволних от казармата, се явих на изпита. В комисията бяха Георги Кордов и Ирина Чмихова. Единствената причина, за да не ме приемат,беше дългата ми коса. Не съжалявам, че ме скъсаха. Напротив, това ме амбицира. Създадох група, с която пеехме на сватби и кръщенета и това се превърна за мен в една много добра школа. Имах голям репертоар. Станах и певец на рок група в Петрич и с нея спечелихме първо място в конкурса за рок музика в Слънчев бряг. Чрез рока се докоснах до световната модна тенденция, която дава свобода, премахва бариерите. Свиря на китара. Обогатих репертоара си с италианска, хърватска, българска, гръцка естрада. Певецът не само трябва да пее, а и да наблюдава как се развиват музикалните стилове. Не да краде идеи, а да има свой стил и визия. Когато реших да пиша песни, основната ми цел беше да пропагандирам, в добрия смисъл на думата, българския език.
- Имате голям принос за популяризирането на македонския фолклор у нас. С какво ви привлече той?
- Любовта ми идва от факта, че съм роден в Петрич. Един южен град с древна история и свещени места като Рупите, храма на Свети Панталеймон, а и тук е роден Спартак. Любовта ми към македонската песен е една голяма отговорност. Наречието “ке” е щяло да бъде официално за целия български език, ако при Великото търновско събрание в края на миналия век четири гласа не са стигнали това да се случи. Братя Миладинови, Вазов, Талев, Ляпчев, и още много будни народни синове са с корени от Македония. Ненапразно цар Борис избира за духовен център Охрид, който в продължение на 240 години е столица на Царство България. Когато спечелих “Пирин фолк” през 2001 г, доказах, че македонската песен е нещо сериозно. Тя е съкровище, останало от дедите ни, което трябва да предадем на децата си.
- Защо хората ви наричат “войводата”?
- През 1997 г. издадох албума “Войводи и комити”. В него включих песни като: “Ако умра ил загина”, “Слушай как шумят буките” и моята авторска песен по текст на Яворов “Мера според мера”. Тогава облякох народна носия, с пушка на рамо и народът припозна в мен войводата. А войводата сам носи пушката си. Ако перифразираме това механично действие в духовната сфера, означава, че войводата сам си пише песните. Изградих една съвсем нова представа, чрез която давам надежда на хората, че войводи е имало и пак ще има. За съжаление в днешното съвременно общество всеки бяга от отговорност. България е претърпяла много. И прогрес, и застой, и предателства, но ние сме тези, които трябва да направим така, че тя да пребъде за нашите деца и внуци. Аз отстоявам позициите си по достоен начин. Ходил съм бос по тютюневите ниви на Петрич и моят баща така е ходил. Израснали сме в работа. Ето защо уважавам хляба и затова говоря истини. Преминал съм през школата на живота и не мога да бъда безотговорен.
- Има една мисъл, че всички хора искат да живеят на върха на планината, макар щастието да се изразява в изкачването към високото. Вас кое ви прави щастлив?
- Формулата ми за щастлив се крие в думата умиление. Този, който не е изпитвал умиление, никога не може да изпита щастие. Когато детето е израснало в недобра среда, без майчина ласка, и познава насилието, при него умилението липсва. Ако то изчезне, се изпарява детското в човека. И тогава ставаш меркантилно умен, но не мъдър. Можеш да говориш по много теми, но си душевно опустошен. Умилението е и опрощение, да усетиш Бог, да можеш да простиш на врага си и да продължиш напред. Двигателят, който поддържа умилението живо е вярата.
- Пишете книга. Разкажете повече за нея.
- От две години я подготвям. Нарекъл съм я “Животворник”. Тя съдържа мои песни и мисли. Някои от тях съм ги написал извън България. Убеден съм, че ако човек се придържа към Бога в себе си, тогава и нещата в държавата ще вървят напред. Аз върша всичко с любов. И съм верен на това, което ми е дадено от Бог. Не го задържам за себе си, а го давам на хората.В България има много хора, които искат да слушат стойностна музика и текст, в който има градация, има живец. Говоря за една здрава, животворна поезия, която може да се яви като защитна ризница.
- Вие сте един от хората, които са в състояние да разплачат човек чрез песента. Може ли музиката да ни направи по-добри?
- Музиката е най-добрата терапия. Тя може да помогне при различни болести и вече има правени изследвания в тази област. В моя глас няма агресия. Има любов, разбиране, усмивка, протегната ръка, надежда, вяра. И може би затова хора, които боледуват, страдат, могат да слушат с часове песните ми, без те да ги дразнят и им омръзват. Знаем от легендите за Орфей, че неговата музика и песни са карали зверовете да стават кротки, птиците да спират да пеят, природата да утихва. За всеки момент от ежедневието ни е подходяща различна музика. Рок музиката съдържа по-агресивни елементи. За младите хора, ако чуят едно парче, сутрин те ще се заредят с енергия за работа. А нощно време преди лягане човек трябва да слуша нежни, баладични песни. Когато седнеш с чаша вино, върви македонската, родопската, народната песен. Музиката омагьосва цели общества, събаря бариери, има сила, която политиците нямат.
- Пожеланието ви към читателите на в. “Пенсионери”?
- На вашите читатели пожелавам да живеят достойно в майка България! А и да получават достойни пенсии. Ще бъдем задружни и ще изпитаме моменти на щастие, ако живеем по-богато. Надявам се политиците да направят каквото трябва и да мислят повече за нацията. При едни нормални доходи обществото има сили да изгледа своите деца и внуци и родината ще пребъде.
